Записки под възглавката

От началото на годината си мислех да си направя тук една темичка и ако мога ежедневно, ако не мога то поне веднъж седмично да наминавам и да си пиша разни неща, които ме занимават, които са ми хрумнали. Сигурна съм, че Албенка няма да има нищо против. Надявам се това, че направих темата ще ме мотивира ден през ден да се отбивам в Лилавата страна и да си споделям мислите, независимо от техния цвят. Накрая на годината ще измерим на везните дали съм имала достатъчно поводи за усмивки, достатъчно поводи за радост, колко съм тъгувала, много ли са били разочарованията......
Цял един месец вече е зад гърба ми....Днес е точно средата на втория. Какво се случи ли - ами върнах се на работа след година и три месеца отсъствие. Шефката не е очарована, аз също, но аккво да се прави - пълно щастие в този живот няма. Това е положението. Вероятно има причина поради която не можах да се преместя. Аз вярвам, че е за добро. Явно мястото ми наистина не е в този град. В момента се възползвам от възможността да поставя на място един човек, който според мен ми създаде невъобразимите проблеми от лятото на 2008-ма година, така че очевидно за всяко лошо нещо си има време, място и начин за възмездие. Друго какво - ходим двамата с Ф. като "Слав и Елена" - първи стигаме сутринта на работното място, в почивната изобщо не стъпваме - клюките им не ни интересуват, после едно бързо кафе към 11.30, след него обядваме и в обедната почивка пак сме пред компютрите. Така работим усилено до 16.00 часа и си тръгваме. Общуването с шефското тяло е сведено до минимум, да не кажа че почти няма такова! Едва ли на нея и е ясно колко много се провали като ръководител по отношение на нас. Според мен наистина най-голямото наказание е безразличието. Към настоящият момент вече имам разпределени на доклад близо 80 дела. Машината бълва само на мен, но аз никога не съм се оплаквала от работа. Това ми помага да наваксам пропуснатото през годината майчинство.
Неусетно януари отмина. Днес е 14.02. - Трифон Зарезан и Св.Валентин. Получих подърък от моя любим съпруг - една книга на Ваня Щерева - "Татко, аз и АнгелЪТ". Смятам да я прочета през следващата седмица, имам нужда малко от почивка от книгите на Алиенде. Жоро знае колко много обичам да ми подаряват книги и страхотно ме усмихна тази сутрин! Такъв ми е сладурко. В такива моменти за пореден път си казвам каква съм късметлийка и щастливка, че го срещнах преди 10 години и че сме заедно, много си го обичам, просто той е другата ми половина, с която се чувствам цяла и пълноценна! Дори в момента като пиша това се усмихвам пред монитора.
Рожденния ми ден беше миналата седмица. Навърших и аз Христовата възраст и то точно на Задушница. Обадиха се много приятели, колеги от София, близките. Баща ми нито ми се обади, нито дойде. Много ме натъжи. Лицемерната му жена не се обади, но това ми е безразлично. Тя никога не е била някакъв фактор. Татко се усети, че е сгафил, но мига отмина, не може да се преповтори. Както и да е, ще преглътна и това, както съм преглъщала и други огорчения през годините. Странното е, че не ми беше толкова тъжно, колкото да речем щеше да ми стане, ако се беше случило преди 2000-та година. Вероятно защото вече си имам мое семейство, а то ежедневно ми показва и доказва обичта от която се нуждая. Човек трябва да бъде великодушен към пропуските на хората, които обича, а аз обичам баща ми, въпреки всичките му странности и въпреки че понякога много ме ядосва. Получих хубави букети, хубави подаръци - Жоро много ме изненада с тази дигитална фоторамка. Иска да си я занеса на работа. Аз още се двоумя, защото не искам разни очи да гледат децата. Тепърва ще реша кои снимки да качим на паметта на рамката, за да се сменят като слайд.
Като че ли в момента не се сещам за друго. Тези дни пак ще пиша. Тогава ще разкажа как заради снега в понеделника - 8.02 не можахме да отидем с Ф. на работа, а после шефката ни ни кара да си подаваме молби за отпуски, но ние отказахме и поискахме обезщетение по КТ. Да нямаш такива устати работници като нас....
Сега мисля да попиша по английски, че утре да го занеса вече този тест....

Уж щях да съм редовна в писането, но както се очартава май няма да успея да напиша дори по един постинг на месец във виртуалното дневниче. Минаха близо 5 месеца откакто се върнах на работа. Нищо особенно не се случва. Работа, работа и пак работа. Имам пак проблеми, но вече се научих да не обръщам внимание. Просто ще работя заради самата работа, очевидно някои хора няма да спрат да оправдават собствените си грешки с действията на другите - нещо, което винаги много съм мразила и презирала, защото за мен подобно поведение е признак на слабост, а аз не обичам слаби хора.
Поне дечицата ми ме радват. Бобо ходи вече в яслата. Много плачкаше отначало, но вече започна да посвиква. Дани почти завършва детската градина и на есен - първи клас. Много са сладки двамата. Обичам да ги наблюдавам как си играя, как се радват един на друг, обичам тази тяхна привързаност - нали точно такава връзка се опитвам да изградя помежду им откакто родих малкото човече. Борис вече се предвижва с колело, след като количката беше окончателно потрошена.
Относно придобивките - купихме си най-накрая дълго планирания полу - професионален фотоапарат. Правим снимки и си създаваме позитивни емоции по този начин. Плановете са за закупуване на ново возило - четири и дву колесно и още куп нови приключения.
Контактите - в живота ми се появи един човек, с когото за кратко време станахме много близки. Много ми е трудно да коментирам отношенията ни. Те са ежедневно виртуални, понякога реални, неоценима помощ ми оказват в работата, но и в емоционален план.....Незнам...Още е твърде рано да ги анализирам, трябва да мине още време. За сега единственото несъмнено нещо което мога да споделя е, че общуването с този човек ми носи радост, кара ме да се усмихвам, а така дните ми са по-ведри. Знам само, че трябва да прочета повече неща за зодия Дева.... Покрай леля ми и проявите в ОКЦ се запознахме с нови интересни хора и напоследък си прекарваме доста приятно.
Засадих цветенца в саксиите в градината. Има още какво да се желае, но все пак лятото тепърва предстои.
С Ивайло работим по въпроса за книгата. Напредваме бавно, но ще стигнем до победа. Селекцията вече е направена. Сега ще мислим заглавие и раздели, а поле идва ред на оформлението и издателството.
Като за край - изгледах един много хубав филм - Тетрадката, май това ще е филма с главно Ф за мен през настоящата година. Снощи пък бяхме на една страхотна изложба на маски. Много приказни бяха. Може и аз да се пробвам да направя някоя, когато имам повече свободно време.
Хайде за сега толкова. Дано не ми се допише пак чак след 4 месеца отново....

Ели, благодаря ти
то и на мен не ми се влиза тука
и дори време нямах да се замисля
и да си поревавам тук

Мда, очевидно постоянството не ми е силна страна...Явно за тази година ако успея да спретна 5 поста в тази темичка ще бъде върховно постижение. Просто не ми остава време. Работата ме "захлупи". Лятото отмина, потъна в безкрая с всички прекрасни мигове, които се надявам да ме стоплят в предстоящите дълги зимни студени дни. Виждам че съм писала за плановете за ново возило - купихме го. В началото на юни се сдобихме с джип - Ленд Роувър Фрийлендър. Отначало се страхувах да го управлявам, но постепенно свикнах и сега ми е страшен кеф да го карам. Определено от по-високо се вижда по-добре шосето. Отдадох се на четене на разни интересни книги. В момента съм в плен на Здрачната сага. Чета развръзката вече. Изоставила съм малко Изабел Алиенде. Имах нужда от разнообразие и супергеройски неща. Вкъщи всичко е наред. Първокласникът се справя отлично, ходи с желание и дано така да продължи през всичките години на обучение в училище. Мъничкото малко се поразболява честичко сега през есента и на прага на зимата, но и това го приемам че е в рамките на нормалното и част от порастването. Покрай Здрачната сага се върнах към клипирането. Разтоварвам се по този начин. Ще ги постна тук трите клипчета, които измайсторих за Бела и Едуард и за единствената голяма любов!:-) Нещата с книгата малко запецнаха, но се надявам скоро да "отпецнат". Хрумна ми и една друга идея, но ако я реализираме с този човек, на когото смятам да я споделя тогава ще пиша за нея. Надявам се тези дни да се сдобия с нов мобилен апарат - включваме в действие технологиите разработени за Скотланд Ярд....Стига са ме подслушвали....:-)))))
А сега Бела и Едуард.....







@Eli

Имам нужда от седем цвята любов :
Червен - за да бие сърцето ми силно,
Зелен - за да блестят очите ми с радост
Син - за да поглъщам безкрая с душата си
Жълт - за да чувствам топлината по тялото си
Бял - за да докосвам невидимото пространство
Черен - за да не забравям, че съм смъртна
Оранжев - за да не забравям да се усмихвам и да изпитвам благодарност



@Eli

Връзките се развиват по свой естествен начин, със скорост, която зависи от готовността и на двамата партньори.

Страхът е липса на любов. Когато изпитваме любов, любовта ни се сбъдва. Когато изпитваме страх, сбъдва се страхът.

Любовта е онова чувство, което ви изпълва с трепет и ви прави щастливи. Поддържайте го в себе си и всичко ще се случи точно така, както го желаете.

Що не мога да си пусна една червена лодчица по реката, да си нахлупя сламената шапка на главата и да се опитам просто да пазя равновесие на камъчето, на което съм си стъпила.....Нали съм едно непораснало дете.....Щото все ми се лети......Затова.....

A person can make you feel high,
A person can make you feel low.
But only you can decide,
Which way you want to go.

A person can hurt you mentally,
A person can hurt you physically.
But only you can place,
A limit on your abilities.

A person can cause drama,
A person can cause a situation.
But only you can create,
Your own reputation.

A person can make you laugh,
A person can make you cry.
But only you can make,
Decisions for your life.

I guess what I'm trying to say,
That when you're living day to day.
Don't live by what people do,
But live by what you know is true

~ ~

Мда, да не забравям да си го чета всеки ден.....

Днес - Кръстовден - първия ден на есента....
И докосването до Вълшебството в това съществуване.....



Когато няма друго нещо,
освен прозрачна тишина,
нахлуват спомени горещи,
узрява образ на жена.

След лятото жадувах още
да ти прошепна "Остани",
да те обичам много нощи,
да си ми нужен много ти.

Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.
Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.

Как бързо минаха край мене
и лятото, и любовта,
но друго не е променено -
дошла е просто есента.

Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.
Може би ще ми трябва звезда,
в полунощ - светла пътека.
Може би ще ми трябва следа,
в мен да гори.

Мдаааа......

Бях решила да избягам.....

Днес падна първия сняг....
По този повод едно стихо от мен, надраскано буквално между работните минутки :

ПЪРВИЯТ ЕСЕНЕН СНЯГ

Сняг
във есенни листа.....
Дълъг път
в една гора.....
Клони
странно премалели.....
Коли
във утро ослепели.....
Слънце
скрито в сивотата.....
Вятър
виещ във стъклата....
Следи
отхапали асфалта....
Къщи
сляли се с кобалта....
Мелодия
разлята в тишината....
Пристигане
прегърнато от светлината.....
Обичане
запазено от сетивата......
@Eli

ПП : Днес наистина заваля първия сняг и стихото описва усещанията по пътя за работа.....

Който смята, че няма Съдба - дълбоко греши....

Днес пак отново дълъг път....
С приятел до мен в автобуса....
Как се оказахме рамо до рамо без изобщо да сме знаели....
От цял автобус да бъдеш точно до Някой, който не си виждал толкова отдавна, имате толкова много да си кажете и да почувстваш пак онази топлина, която ти е помогнала преди 20 години да преодолееш пространството, изгубването и да продължиш напред с Надежда....
Вечерта - втора серия - следващ приятел, който ми е на сърце - пихме биричка, споделихме си както винаги, когато се съберем и както е било от 1995-та година, когато се срещнахме за първи път.....
После трамвайно безвремие, докато вечерните светлини по софийските улици ме разминават в тъмнината....
А сега.... сега си пушим наргиле и си слушаме музика за наргиле....

.... цитата на деня :
"Тихите удоволствия продължават най-дълго,
ние не сме пригодени да поемаме тежестта на големите радости."

Eй, Ели
Бързо се съвземай
Колкото до празнуване ...при мен няма повод...
дори детенцето ми почва януари студентството си и ...ще празнува с гаджето
По един от къщи ...пък други ще се трудят дори нощеска ...
Аз пък окончателно си приключих зъбнити проблеми днес
и тъй...битовизми иначе ...

Писмо в бутилка (до Вселената)
Здравей, мамо,
Не съм ти писала отдавна защото разговарям с теб всяка нощ в сънищата. Не е достатъчно и никога няма да бъде. Страх ме е, мамо. Напоследък често чувам думата „смърт”. Сграбчва ме онова тягостното чувство на обреченост. Обикновенно забравям за него. Работата ми помага да държа негативните мисли под ключ. Хубаво е да се чувстваш полезен за другите със знанията си. Все така продължавам да мечтая. Знаеш ли, мамо, напоследък сбъдвам мечтите си, защото открих тайната за вълшебството вътре в мен. Просто Обичам и Дишам. Нищо не очаквам. Миговете единствено се случват, а после за секунди се превръщат в спомени. Изгубват се в пространството, подобно капките попиващи в пръстта от дъжда зад стъклото. Не вярвам в бъдещето, мамо. Бъдещето е Днес. Миналото е Днес. Днес е кръстопътя на мислите ми пазещи преди, летящи сега и копнеещи след. Влюбена съм, мамо, във всичко хубаво което ми се случва, докато ме има физически в този свят. Не искам да живея вечно. Искам да живея достатъчно. Майка Съм, Съпруга и Любима Съм, Приятел Съм, Колега Съм, Творец Съм, Всичко Съм, което някога Съм искала. Цялостна Съм. Еееех, имам си и проблеми, и тревоги, и продължавам понякога да плача нощем в тъмното и да търся пътя към оня нашия приказен свят..... Помниш ли, мамо?.... Приказния ни свят, в който си уговаряхме срещи всяка вечер преди да заспя, а ти да ме завиеш, целунеш и да изгасиш лампата ми със слънца и петлета в стаята ....Липсва ми начина, по който ти винаги ме утешаваше.....Виждам една звезда всяка нощ в безкрайното синьо....Ти ли си, мамо?....Ти ли си?.... Съжалявам, че думата „смърт” ме накара да ти пиша. Още с раждането си започваме да умираме и като че ли стъпка по стъпка го правим през целия си живот. Не искам да вървя към смъртта, мамо. Искам да вървя към безкрая. Вече знам, че докато дишам, ще се стремя към онази част от Вътрешното Ми, която по някакъв начин е далеч от мен в това измерение. Знам, че ще дойде миг, в който частиците ще се слеят отново и само вятърат ще остане шептящ след невидимите стъпки. Думите прогонват страха ми. Те са моя щит. Обичам те, мамо! Ти винаги ще бъдеш част от мен! Вътрешен глас на Обичане.....

И само прах във вятъра след думите остава.....
Прах сред който пак ще бъдем двете.....
Когато студ реките ще обгърне....
А слънцето заспало ще изтлее....

Бясно.....